Звук.нет

Когато излизам от метрото и има 2 ескалатора нагоре, хората винаги избират този с повече хора, а другия остава в общи линии празен и се върти за единия парников ефект. Не мога да намеря рационално обяснение.

С Петър и Боби сме добри познати. И тримата започнахме да блогваме преди около 2 години. И тримата спряхме преди година. Сега и тримата започваме пак, в рамките на няколко седмици един от друг. Определено си влияем един на друг, но пак точните причини ми бягат.

Мексиканската вълна също е странно явление.

Правени са много подобни експерименти. Например взимат трима човека - двама поставени и един случаен - и ги слагат в една стая. Пускат пушек в стаята и ако двете поставени лица си мълчат и случайния се държи сякаш нищо не се случва. Ако пуснат трима случайни в стаята, всички се паникьосват, че има пожар.

Чака ме дипломна работа и това е една от темите, които обмислям - стадното чувство, peer pressure и прочие. И без това се занимавам да измерям неща, което разума подсказва, че са неизмерими.

По принцип гледам да се храня здравословно, дори следя колко калории ям на ден. Но докато се прибирах от работа ми доиде една от тези идеи, които не ти дават мира докато не ги осъществиш. Отскочих до супера и се получи Чутовния сандвич.

Нужни неща:

• 6 палачинки (ако толкова те мързи, в магазините има готови вече)
• 3 вида салам (в моя случай шунка, бекон и ростбиф)
• 2-3 вида сирена (избрах американско и пармезан, но чедър и синьо също биха свършили работа)
• горчица
• кисели краставички
• маруля
• чили или табаско
• гладен човек с нисък холестерол

За начало се полагат 2 палачинки в чинията без нищо между тях. Палачинките имат дупки, а не искаме нищо да изтича. Можете да се хвалите пред приятели как прилагате инжинерна мисъл в готвенето.

Отгоре се слага солидна порция шунка. Говорим си за 6-7 парчета минимум. Захлупва се с палачинка.

Отгоре се слагат сирената. Хубаво е да е солиден пласт, защото иначе се губи вкуса. Това е добър момент да се сипе малко чили или табаско. Такива сандвичи войводи са раждали и ще раждат, тъй че няма страшно да е малко люто.

Отгоре пак палачинка и вторият вид салам (ростбиф). Намазваме с горчица.

Поставяме петата палачинка, нареждаме киселите краставички (не е хубаво да се пести от киселите краставички) и слагаме останалия салам (бекона, в моя случай). Тук е момента да сложите и няколко парченца маруля, ако искате да се залъжете, че ядете здравословно. Захлупете с последната палачинка.

Цялото нещо влиза добре в микровълновата за ~2 минути, за да се разтопи сиренето и да се затопли останалото. А ако имате време, сложете го в тавичка, изсипете един жълтък отгоре и го запечете за малко.

Яде се на парчета и с повишено внимание.

PS Снимка на по-внимателно приготвен Чутовен, изпратена от последователи.

От малък искам да създам start up компания. Стартъпите са бързо-развиващи се, високотехнологична компания с начална инвестиция отвън.

Първият ми опит започна февруари 2005-та. Обядвах в Бостън, когато Петър се обади от Ню Йорк с идеята да направим някакъв MP3 плейър, но такъв, които дърпа музика от мрежата в реално време. На потребителя се представя списък с 1-2 милиона песни и може да слуша всяка, когато си поиска. Нещо като радио, което изпълнява само твоите поръчки. Кръстихме проекта “KillPod”, защото си представяхме как ще унищожи iPod-а.

Обсъдихме как може да работи джаджата - отхвърлихме възможността да си изградим собствена радио мрежа, както и да ползваме сателити (въпреки, че тази идея силно допадна на жичкаджийското ми половина, пък и беше рентабилна в голям мащаб). Тъй като Wi-Fi покритието още беше доста рехаво, остана само възможността да работи през мрежите за мобилни телефони. Verizon, американския М-Тел, тъкмо пускаше високоскоростен интернет (теоретично достатъчно бърз за да дърпа 3-4 MP3-ки в реално време) и щеше да работи доста добре.

Това беше една от първите ни грешки. Целият бизнес зависеше от Verizon. За момента нямаше алтернатива за бърза връзка по телефон, а наличните GPRS и EDGE не вършеха работа. Липсваше ни основния коз за преговори - възможноста да отидем при някой друг. Ако Verizon решеше да ни извива ръцете, нямахме избор. Освен това, колкото и да не искахме да си признаем, не бяхме никои - не знаехме дали въобще ще ни изслушат от фирмата. Наскоро се запознах с хора, които са водили 4-5 месечни преговори с мобилните оператори за много по-проста сделка.

Загърбихме този проблем и се заехме да мислим как да финансираме операцията. Бяхме чували за VC-та (venture capitalists) - инвеститори, които се дават начален капитал на стартъпи срещу дял от компанията. Като зелени в областта вярвахме, че всичко става много просто. Трябваше само да напишем добър бизнес план, където да обясним идеята си и как смятаме да я осъществим, да я пратим по електронната поща на няколко инвеститора и те да започнат да ни канят на срещи. Поне една фирма щеше да ни хареса и да ни даде достатъчно пари за да започнем.

Излишно е да казвам, че бяхме далече от истината. VC фирмите получават по стотина бизнес плана на седмица, като повечето са пълна скръб. За да спечелиш интереса на инвеститор трябва да изпъкнеш от масата. Най-лесният начин е да намериш някой познат на инвеститора и да го впечатлиш с идеята си достатъчно, за да те препоръча на самия инвеститор. Уреждането на среща е само първата крачка. Понякога трябва да се ходиш на 10-15 срещи, преди да се съгласят да инвестират, след което екип на инвеститора обръща цялата фирма наопаки, за да види дали няма нещо гнило в сделката. Целият процес е толкова сложен, че докато търсят инвестиции, на някои компании се налага да загърбят всичко останало (включително самият бизнес) за 3-4 месеца. Резултатът обикновено е пагубен.

Захванахме се да пишем бизнес план. 3 месеца обсъждахме (още не знаех за Skype и навъртях солидна сметка на мобилния) и накрая имахме 35-страничен бизнес план, който влизаше в доста големи детайли. Планирахме да използваме китайската Flextronics за да произведе телефоните и щяхме да делим парите на 3 между нас, музикалните фирми и Verizon. Дори знаехме какви сървъри ще трябва да купим, за да държим музикалния архив и колко време щеше да отнеме компресията на 1 милион песни. Сметнахме, че ни трябват над $5 милиона долара за да започнем. На хартия печалбата изглеждаше доста добре и след 2 години можехме да излезем на чисто, което е доста добър период за такъв бизнес.

Разбира се, все още имахме втълпената в училище идея, че колкото повече страници, толкова по-добре. Реално, рядко някой ще чете повече от 2-3 страници от един бизнес план (или от какъвто и да е работен документ). Напоследък дори много инвеститори не искат бизнес планове, а едностранични резюмета на идеята. Петте милиона, нужни за да започнем, бяха твърде много, за да ги даде средния инвеститор на хора от нашия калибър.

Докато развивахме плана и се опитахме да го пробутаме на всякакви инвеститори (и директно, и чрез връзки), следяхме новинарските сайтове, да не би да се появи някаква конкуренция. Подобни продукти на пазара нямаше, но всяка седмица излизаше информация как еди-коя-си компания смята да пуска сравнима услуга в “най-скоро време”. А компанията обикновено беше от ранга на Nokia, европейската О2, Vodafone (собственици на част от Verizon), както и самите Verizon. При всяка нова статия по темата изпадахме в паника, че а-ха някой ще ни бие. Реално първият такъв продукт се появи 2 години по-късно и все още не е масов. Дори “свръх-телефона” iPhone не може да дърпа музика по мрежата, а трябва да се закачи за компютър.

За съжаление нашият проект не стигна до никъде. Бяхме станали жертва на принципът на Парето, който гласи, че 80% от труда постига 20% от резултатите, а останалите 20% от времето водят до 80% от резултатите. Всичкият ни труд спадаше към неефективните 80%. Имахме изпипан бизнес план, без реалистична идея кой ще го прочете, камо ли ще ни финансира. Бяхме избистрили ненужни технически детайли, като това какви екстри да имат телефоните, без да сме изяснили как ще накараме Verizon да подпише договор с нас. През август 2005-та просто се отказахме. Ако работех по същата идея днес, бих написал едностраничен бизнес план и бих отделил останалото време на по-ползотворни неща, например да направя прототип на устройството и услугата. Или няколко прототипа, които да раздам на хора и да видя как и дали ще ги ползват.

Ако някой пита какво сме спечелили от цялата инициатива, простият отговор ще е “нищо”. Но всъщност продължаваме да работим заедно по подобни проекти и сега сме много по-наясно какво правим (макар, че все още има празноти). Знаем кое е разумно очакване и кое са нереализируеми мечти. Знаем, че трябва да започнем с по-малко неща, за да добием уважението и опита да се занимаваме с по-сериозни.

Може би най-важното е, че минахме цялата емоционална въртележка. Когато се занимаваш с такова нещо почти всеки ден се сменя настроението ти. Един ден мислиш как ще промениш света и какво ще си правиш милионите, обясняваш на родителите си (за техен ужас и недоумение) защо ще се наложи да напускаш университета много скоро. На следващия ден се паникьосваш как нищо няма да се получи и как ще станеш за смях пред всички, на които си се похвалил с какво се занимваш. Нито едната крайност е вярна, нито другата. Ако станеш милионер по този начин, ще си вложил толкова много труд, че доста трудно ще си харчиш парите за глупости. Повечето успели предприемачи в Силиконовата долина носят обикновена тениска и се придвижват с колело, въпреки че могат да си позволят много по-охолен живот. А и за посмесище няма да станеш, ако се провалиш, защото повечето хора и без това няма да те взимат на сериозно, когато им разказваш плановете си.

Скоро: още писания за стартъпите + дали може да вирее стартъп в България.

PS Вижте разказа на Петър за KillPod (на английски).

Чувал ли си за македонския поет Никола Вапцаров? А за създаването на македонската азбука от солунско-македонските братя Кирил и Методий?